Пожарното дело в България от 1831 г. до 1881 г.

Пожарното дело в България има богата история и достижения, сравними в много отношения с развитите европейски страни. Редица поколения са дали своя принос за просперитета на пожарната сигурност като гаранция за ефективна борба с огнената стихия. Не всички страници от историята са достатъчно проучени и е трудно да бъдат изчерпателно обхванати всички източници от миналото. Условно в развитието на пожарното дело в България могат да се откроят няколко периода.

По времето на османския феодализъм по българските земи са възниквали често стихийни опустошителни пожари. През 1770 г. пожар в Пловдив унищожава 500 къщи и взема немалко човешки жертви. Пак в Пловдив през 1788 г. при пожар, бушувал 6 дни, са унищожени 3000 сгради заедно с имуществото. През 1810 г. Свищов е опожарен до основи. През първата половина на ХІХ век във Велико Търново възникват няколко големи пожара - 1818, 1845, 1847 г. При последния пожар са унищожени двете български училища и 600 къщи.

Стихиен пожар възниква в София на 25 март 1831 г. След бедствието в града е сформирана първата тулумбайджийска тайфа, на която по заповед на султан Махмуд ІІ се предоставя мехова помпа за гасене (тулумба) с всичките и принадлежности. Наблюдението за избухнал пожар се извършва от най-високите части на града - от минарето на джамията в центъра и от камбанариите на църквите “Света Неделя” и “Света София”. При пожар се дават топовни гърмежи или църковните камбани забиват тревожно.

След Освобождението на България през 1878 г., при изграждането на обществените институции и новата администрация, организирането на противопожарната охрана на селищата се възлага на общините. Завареният начин за водене на борба с пожарите от тулумбаджии е неефикасен и това налага да се вземат сериозни мерки за усъвършенстване на тази дейност.

Една от първите същински пожарни команди е създадена през 1878 г. в София. По искане на софийския полицеймайстер, руския капитан от гвардията Скугуревски, Общинският съвет на заседанието си на 25 юни 1878 г. се занимава с въпроса за набавяне на нужните противопожарни инструменти и снаряжения.

Поради липсата на достатъчно средства за назначаване на постоянни щатни пожарникари, софийската община с Протокол № 1 от 14 юли 1878 г. задължава гражданите да вземат участие в гасене на пожарите. При избухване на пожар всеки еснаф трябва да изпраща хора, въоръжени с предписаните им уреди и инструменти. Предвиждат се и наказания за онези, които не се подчинявали на наредбата.

На 1 октомври 1878 г. старши стражарят Захари Коритаров е назначен на брандмайстер (командир) на пожарната команда в София, която наброявала 8 души щатни пожарникари.

През 1879 г. са организирани пожарни команди в Асеновград, Бургас, Габрово и Лом.

Противопожарната служба в Пловдив се създава по разпореждане на генерал Веляминов в края на 1878 г. след учредяване на градския общински съвет. Задачите по охрана на града в случай на пожар се възлагат на група милиционери, назначени със специална заповед от военното комендантство. За целта те получават една тулумба, брадви, канджи и действат с дежурните сакаджии (водоносци). По-сериозни мерки за организиране на градската пожарна служба се вземат след историческия пожар в Главния щаб на Източнорумелийската милиция и жандармерия през нощта срещу 25 декември 1880 г. В пламъците загиват часовоят на Паричния ковчег Гюро Михайлов и четиримата му другари караулни.

В началото на 1881 г. пловдивският кмет Иван Гешев свиква заседание на градския общински съвет, като един от главните въпроси е този за реорганизирането на пожарната команда. С Протокол № 18 от 5 февруари 1881 г. се гласува специален бюджет за финансовата й издръжка, щат и униформи. Първият пожарен командир е австриец, не след дълго заменен от Али Чауш. Командата наброява 30 души.